КРАТКА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ДВАТА ВИДА
СУХОЗЕМНИ КОСТЕНУРКИ

  В миналото широко разпространени на територията на България, днес двата вида сухоземни костенурки, шипобедрена (Testudo graeca Linnaeus , 1758 ) и шипоопашата ( Testudo hermanni , Gmelin 1789 ) са световно застрашени видове, вписани в Червения списък на Международния съюз за защита на природата (IUCN - 2004). Днес тези видове са приоритет за опазване от редица международни конвенции: Конвенция за опазване на европейската дива флора и фауна и природните местообитания (Бернска конвенция); Конвенция по международната търговия със застрашени видове от дивата флора и фауна ( CITES) ; Директива 92/43 на ЕС от 21.05.1992г. за запазване на природните местообитания и на дивата флора и фауна.

  В българското законодателство сухоземните костенурки попадат под протекцията на Закона за биологичното разнообразие и Наказателния кодекс на Р България.

  В нашата страна двата вида се срещат почти повсеместно от морското равнище до около 1400 – 1500 м.н.в. Числеността на сухоземните костенурки рязко намалява през последните десетилетия, макар в миналото тези животни да са били едни от най-често срещаните влечуги. През 1899г. Константин Иречек пише “Който иде от север, ще се зачуди на многобройните костенурки, с много изпъкнал щит, черно и бяло-жълто карирани, около две педи дълги, които на север от Балкана по рядко се срещат, обаче в Тракия са съвършено обикновено явление”. Ако днес бъде изминат пътя на този изследовател, вероятността да се срещнат сухоземни костенурки е изключително малка. В момента най-висока плътност на сухоземни костенурките е установена на територията на Източните Родопи, Сакар планина, Дервентските възвишения, Странджа планина и в южните части на Струмската долина, както и в ниските части на околните и планини. В останалите части на страната, поради съществуващите заплахи, популациите им са силно разпокъсани или достигнали популационен минимум.

  Шипоопашата сухоземна костенурка (Testudo hermanni Gmelin , 1789 ) е разпространена от североизточното крайбрежие на Испания до Босфора. Среща се по южното крайбрежие на Франция, Италия (без алпийските земи и долината на р. По), западното крайбрежие на Балканския полуостров, Албания, Гърция, Македония, Европейска Турция. На Балканите отсъствува на големи територии в Хърватско, Босна и Сърбия, не се среща в Българска и Румънска Добруджа. Северно от Дунава се среща в Румъния в малък район, североизточно от Железните врата. Среща на Балеарските острови, Корсика, Сардиния, Сицилия, Малта и някои малки острови около нея, но се смята че на много от тези места е била изкуствено пренесена още в древността.

  У нас се среща подвидът (T. h. b oettgeri Mojsisovics, 1889 ) . Разпространена е на територията на цялата страна без Добруджа и във високите полета и планини на западна България, както и на много места в най-равнините части на Северна България и Тракия, където е унищожена от развитието на модерното земеделие и общото изменение на ландшафта. Най-често се среща в нископланински и хълмисти райони, обраснали с храсти и ниски разредени гори. Този вид е по тясно свързан с гората за разлика от шипобедрената сухоземна костенурка. Среща се от морското равнище до около 1400 1450 м.н.в. Изцяло дневен вид, храни се предимно с растителна храна (тревисти растения), окапали плодове, също така яде и мекотели и други безгръбначни животни. Снася на 2 или 3 пъти по 2 до 5 яйца бели твърде продълговати яйца, които заравя в трапчинки на земята, на сухи припечени места. Малките се излюпват след 100 до 120 дни. Зимува в рохкавата почва на сухи склонове почти винаги с южно изложение, в които изкопава наклонени надолу дупки с дълбочина от 30 до 90 см.

  Шипобедрената сухоземна костенурка (Testudo graeca Linnaeus , 1758 ). Този вид е разпространен по южното и източното крайбрежие на Испания, Балеарските острови (вторично е заселена в Сардиния, Апенинския полуостров, Сицилия, Малта, Крит и Пелопонес), югоизточната половина на Балканския полуостров, Мала Азия, Западен Иран, Сирия и Северен Ирак. Среща се и в тесен фронт по Средиземноморското крайбрежие на Мароко. На Балканите е установена в Югоизточна Албания (?), Македония, Северна Гърция (включително и на някои острови), Европейска Турция, България (без северозападната и част, високите котловинни полета и в планините над 1500м), Румънска Добруджа до делтата на Дунав .

   На Балканския полуостров в това число и у нас се среща подвидът ( T . g . ibera pallas Pallas, 1814 ). Разпространена е от морското равнище до 1300 м. н. в. Предпочита открити пространства с тревиста растителност, през летните горещини често навлиза в храсти и гори, долове и дерета. Както предходния вид и този е дневно активен, хранителния спектър не се различава от този на предходния вид. През летните месеци юни, юли снася на два или три пъти по 2-8 почти кълбовидни яйца с варовикова черупка, които заравя на препечени места, малките се излюпват след 70 до 100 дни. Установено е, че много често те излизат на повърхността едва на следващата пролет (зимуват в мястото, където са се излюпили). Продължителността на живот на този вид е около 110-120 год.

  В България са намерени най-големите и вероятно най-възрастни екземпляри от двата вида сухоземни костенурки в целите им ареали.

  Двата вида сухоземни костенурки лесно могат да бъдат различени, като се използват следните белези:

  •  При шипоопашата сухоземна костенурка редицата от 5 надлъжно разположени щитчета по средата на карапакса е сравнително тясна, особено при второ, трето и четвърто щитче; петото е много по широко от тях. При шипобедрената сухоземна костенурка този ред е много по широк, като второто, трето и четвърто щитче са много по широки от колкото дълги (фиг. 1.

  •  Шипоопашата сухоземна костенурка обикновено има две надопашни щитчета, а шипобедрената едно (фиг. 2.1. ); Срещат се, обаче, изключения, така че този белег не е сигурен.

  •  Шипоопашатата сухоземна костенурка има по дълга опашка (особено мъжките екземпляри) завършваща с рогов шип; При шипобедрената опашката до края е покрита с дребни люспи (фиг. 2.2. );

  •  Шипобедрената сухоземна костенурка има отстрани на клоаката, на задните повърхности на бедрата, по една голяма конична рогова брадавица; Такава при шипоопашатата липсва (фиг. 2.3. ).

  Използвана литература:

  Бешков Вл, К. Нанев. 2002. Земноводни и влечуги в България.- Пенсофт, 120 с.

  Боян П. Петров, Владимир Бешков, Георги Попгеоргиев, Димитър Плачийски. 2003. “Национален план за действие за опазване на сухоземните костенурки в България”, Версия 1, БДЗП, НПМ-БАН, София .

 

 







Цялата информация, снимки и документи, публикувани на този сайт са собственост на техните притежатели!
2003 – 2007 БДЗП – Пловдив.
Всички права запазени. За използване на материали...